Тихата бомба на Обама

август 19, 2009

Вече изгърмя, но само за способните да я чуят

Много е интересно да се наблюдава какво става у нас, много по-интересно е откогато и да било, но не ви ли е също толкова интересно да си представите като как ще изглежда светът след 50 години например? Темата, разбира се, не е нова, лично аз какви ли не теории съм чувал, но информацията на Франс прес, на която ненадейно попаднах в интернет, потвърди мое отдавнашно убеждение. В този текст нямаше никаква сензация, ставаше дума за обикновена международна среща и кореспондентът на френската осведомителна агенция се бе постарал да я отрази според правилата – предистория, участници, проблемите в момента, позиции, изказани становища. Става въпрос за разговори на министерско равнище между САЩ и Китай, състояли се при закрити врати във Вашингтон на 27 и 28 юли по проблемите на финансово-икономическата криза и глобалното затопляне. Тоест дотук нищо особено.

Което следваше обаче, е бомба

Но не обикновена бомба, а специална, каквато може да има само в политиката, защото не гърми за всички, а само за способните да я чуят. Много е важно да я чуем и ние. “Отношенията между Съединените щати и Китай ще определят какъв да бъде 21-вият век, а това значи, че нашите двустранни отношения ще са най-важното нещо за света. Тази именно реалност трябва да лежи в основата на нашето партньорство. Тя е отговорността, която носим.” Това казал новоизбраният президент на САЩ Барак Обама по повод на срещата, прилежно цитиран от кореспондента на Франс прес.

Не е ли страхотно! Само тези няколко думи са достатъчни, за да прогледнем в бъдещето. Тези у нас (а и изобщо навсякъде), които са имали възможност да наблюдават международните дела и промените в съотношението на силите в световен мащаб от края на Втората световна война до днес, не може да сбъркат в изводите.

Първо, въпросната двустранна среща е можело спокойно да мине и без изявление на самия американски президент, камо ли пък да има изявление, далеч надхвърлящо предмета на разговорите и засягащо мястото и ролята на двете големи сили в развитието на човечеството през идните десетилетия.

Второ, Китай вече е изместил Русия като световна суперсила и в бъдеще само Китай ще е способен да конкурира военните възможности на САЩ в океана, във въздуха и в Космоса. Това е тезата, която много наблюдатели отдавна поддържат, но тя никога не е бивала изричана от официални представители на Вашингтон. За пръв път тя се признава за вярна, и то от самия президент на САЩ.

Трето, не друг, а тъкмо “диалогичният” президент, който избягва конфронтациите и вярва, че всички хора по света могат да живеят в разбирателство и мир, посочва само китайско-американските двустранни отношения като ключовия фактор за международната атмосфера през 21-ви век.

Четвърто, изказването на Обама е по същество послание към Москва. И смисълът му е убийствен. Спрете да се изживявате като суперсила – гласи то. – Не сте. По никакъв показател не отговаряте на изискванията. За нас не сте вече никакво предизвикателство, сега за нас проблемът е Китай. Вие се държите с нас враждебно, дрънкате оръжие, като през студената война,

разни ваши генерали ни заплашват

изобщо държите се безотговорно, когато опасността от Китай не за нас, а за вас расте. Ха сега да ви видим накъде ще гледате за повече сигурност.

И пето, партньорството между САЩ и Китай ще е полезно и за американските съюзници естествено, но самият президент на САЩ да се изрази така директно и едно към едно за стабилизиращия международен ефект на само едни двустранни отношения, говори за изключително сериозно изместване на външнополитическите интереси на САЩ към Източна Азия и Тихия океан.

Е, ясно е, че тихата бомба вече гърми в ушите на способните да я чуят. С което обаче особена стойност добиват наследството от миналото и реалностите днес. Можем ли да приемем, че руснаците са изпуснали шанса да потърсят сближение с Китай и че САЩ вече ги изпреварват? Да, разбра се, точно такава е истината. Омразата на комунистическата власт в Пекин към САЩ поради защитния чадър над китайските националисти на остров Тайван е добре известна и тя не е изчезнала до днес. Но да се е опитала Москва да се възползва от положението, което трае вече години? А дали пък администрацията на Обама не вижда в миналото на китайско-руските отношения достатъчна ненавист, за да си осигури предимство в сближаването с Пекин?

Да хвърлим поглед върху фактите

След смъртта на Сталин през 1953 г. отношенията на СССР с Китай тръгнаха рязко надолу, като влошаването стигна до опасен градус в края на десетилетието и началото на 60-те. А границата помежду им е дълга 4380 километра!! Много сериозен инцидент стана през май 1962 г., когато 60 000 уйгури от Синдзян нахлуха през границата в СССР, бягайки от ужасните условия на живот в китайската провинция. Пекин моментално обвини СССР, че подстрекава уйгурския етнос в Синдзян. През юли 1964 г., на среща с японска социалистическа делегация Мао Цзедун заяви, че царска Русия е “откраднала” от Китай огромни територии в Сибир и добави, че китайският народ все още не е поискал сметка от Москва.

Това изявление хвърли в ярост Никита Хрушчов и оттук нататък започна драматично увеличаване на разположените от двете страни на границата войски. На 2 март 1969 г. на о. Женбао китайците устроиха засада на част от съветските гранични войски, убиха 31 и раниха 14 души. СССР веднага отмъсти, като бомбардира китайските войски на източния бряг на р. Усури и като щурмува о. Женбао. Според съветски източници китайците дали 800 убити, срещу 60 убити от съветска страна. По-късно, през август 1969, станаха нови сблъсъци, този път в западната част на китайско-съветската граница, където е провинцията Синдзян.

Още тогава САЩ побързаха да се възползват от момента и дадоха да се разбере, че имат интерес да укрепят връзките с китайското правителство. През 1971 г. Хенри Кисинджър отиде тайно в Пекин за среща с китайския министър-председател Чжоу Енлай и така подготви посещението на президента Ричард Никсън в Китай, което се състоя през 1972 г. Разговорите на Никсън с Мао станаха причина да влезе в обръщение фразата

“пинг-понгова дипломация”

На 21 юли 2008 г. външните министри на Русия и Китай Сергей Лавров и Ян Дзиечъ подписаха споразумение за трасето на границата по спорните отсечки.Вече мина половината от 2009 г. Светът изживява криза, но както на тази земя днес всичко се движи по-бързо от вчера, скоро ще я надживее. Щом дори климатът във всички точки на планетата успя за само някакви си 50-60 години да се промени почти толкова радикално, колкото по-рано за векове, значи е действително вече време да свикваме с вихъра. Защото той отвява както биологични видове, ледници и тропически гори, така и отживели представи. Затова мисля, че за уважаемия читател ще е от полза, ако в контекста на казаното дотук поразсъждава и по данните по-долу, публикувани в един от най-авторитетните справочници в света, The World Almanac and Book of Facts 2009.

НАСЕЛЕНИЕ: Русия – 140 702 094; Китай – 1 330 044 605; САЩ – 303 824 646

ТЕРИТОРИЯ: Русия – 17 075 200 кв км; Китай – 9 596 960 кв км; САЩ – 9 826 630 кв км;

ГЪСТОТА НА НАСЕЛЕНОСТ: Русия – 8.3 на кв. км; Китай – 142.6; САЩ – 33.2

БРУТЕН ВЪТРЕШЕН ПРОДУКТ: Русия – 2.1 трилиона US долара (1 трилион = 1000 милиарда US долара); Китай – 7.1 трилиона; САЩ – 13.8 трилиона

БВП НА ЧОВЕК: Русия – $ 14 700; Китай – $ 5 300; САЩ - $ 45 800

РАСТЕЖ БВП: Русия – 8.1%; Китай – 11.4%; САЩ – 2.2%

ДЕЙСТВАЩИ ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: Русия – 1 027 000; Китай – 2 105 000; САЩ – 1 498 157

ВОЕНЕН БЮДЖЕТ: Русия – $ 32.99 милиарда; Китай – $ 46.7 млрд.; САЩ - $ 600.24 млрд.

Данните са красноречиви сами за себе си, но нека да погледнем най-съществения показател от преди само 6 години, The World Almanac and Book of Facts 2003: БВП: Русия – $ 1.12 трилиона; Китай – $ 4.5 тр.; САЩ - $ 9.963 тр. Следователно, тъй като изчисленията (както отбелязва Алманаха) са на база 2000 г., видно е, че още от началото на новия век

Китай вече е изпреварил

втората дотогава страна, според размера на БВП – Япония ($ 3.15 трилиона). И е пределно ясно защо Обама се обръща към Китай като към единствената световна сила, която би могла да се мери със САЩ.

Но да оставим САЩ настрана, като мощ и богатство тази демокрация още много години няма да има равен. Логично е да наблюдаваме как вървят отношенията между другите два върха на триъгълника, и то поради ред основателни причини. Като например, че претендентите за статус на втора суперсила се намират върху сушата на един и същ континент, с обща граница над 4000 км. Като например и това, че Русия има гъстота на населеност само 8.3 човека на квадратен километър, а Китай е със 142.6. И че цифрите са общо за техните територии, а не само за обширния и безлюден Сибир. Щом в 1962-а през границата са могли да нахлуят в Сибир 60 хиляди уйгури от Китай, каква е гаранцията, че един ден, когато Китай ще е по мощ далеч над Русия, през същата граница няма да нахлуят 60 милиона китайци! Кой ще ги спре? Това не е преувеличение, защото за китаеца числото милион е все едно нашето сто.

Тъй че вместо да парадира с войнствена самоувереност, която само отблъсква САЩ (и съответно НАТО) и ги тлска към сближаване с Китай, тандемът Путин-Медведев по-добре да си спомни (и да не забравя) думите на Мао за “откраднатите” китайски земи.

Публикувано в Статии | 26 Коментари »

УБИЙСТВОТО НА ГЕОРГИ МАРКОВ ПРЕД ПОКРИВАНЕ С ДАВНОСТ

юни 26, 2008

petko.jpgТия дни едва ли не постоянна тема на всички медии у нас, и печатни, и електронни е убийството на писателя Георги Марков в Лондон преди близо 30 години. Беше съобщено и официално потвърдено, че у нас е гостувал екип детективи от Скотланд Ярд, който бил дошъл, за да разпита около 40 души, фигуриращи в списък на английското следствие по казуса като свидетели, чиито показания биха могли да помогнат за разкриването на това престъпление. Макар дадени детайли от убийството да е може би известно на някои читатели (все пак от началото на демокрацията у нас досега доста различни материали по случая бяха публикувани), ще си позволя все пак да напомня най-запомнящото се, защото не можем да не признаем, че това убийство е било не само идеално изпипано и професионално извършено, но и че технологически е можело да бъде подготвено само

в някаква много голяма и мощна организация, разполагаща с огромни финансови и производствени възможности.

Та ето какво става. На 7 декември 1978 г. Георги Марков-чака на автобусна спирка в Лондон. Той сътрудничи на българската редакция в БиБиСи и отива на работа. На спирката чака само още един мъж с чадър в ръка, който се разхожда нагоре надолу. В един момент същият човек, минавайки покрай Марков, изстрелва от специалния си чадър отровна миниатюрна сачмичка в бедрото му, след което отегчено се отдалечава. Марков нищо не усеща. Учените казват, че при проникването си в плътта сачмичката, която е изработена от платина и иридий (или някакъв подобен рядък материал, не си спомням точно, но това няма значение) не предизвиква болка, а човек усеща само нещо като леко ухапване от насекомо. Ден след инцидента Марков постъпва в болница, защото в бедрото му се развива странна инфекция, която лекарите не могат да идентифицират. Състоянието му непрекъснато се влошава и на 11 септември той почива. Установява се, че сачмичката е била пълна с рицин – рядка и страшно смъртоносна

отрова, дори и ако е само капка.

Още веднага английските разследващи органи си поставят два въпроса. Първо, коя може да е тая организация, способна да произведе куха сачма с размер почти колкото топчето на върха на химикалка и да я напълни с рицин така, че отровата после да се излее в тялото на жертвата. А може би сачмата е била натопена в рицин, тази подробност и на мен не ми е известна, но и това е без значение. Специалният изстрелващ чадър също изисква особени научни и технологични знания и производствени възможности. И второ, кой би имал интерес точно лицето Марков да умре и защо.

Интересно е, че комунистическият режим у нас също започва “свое” следствие. И уж обещава на Скотланд Ярд съдействие. То обаче се изразява в това, че до 10 ноември 1989 г. не стига, разбира се, доникъде и още, което вече е най-скандално, че веднага след тази дата всички документи от архива на Държавна сигурност по случая са радикално “прочистени” и в “досието” Марков май не е останало нищо.

По тази причина от тук нататък идва вече ред на догадките. Марков (или Джери), както го наричаха приятелите му, най-вероятно е заминал на Запад (първо към Италия) с благословията на ДС. Много е вероятно и с намесата на самия Тодор Живков, който обичаше да се слага на подбрани интелектуалци и сигурно също е бил заблуден от умния Джери, че могат да го смятат за “наше момче”. Затова, след като писателят, веднъж почувствал се на сигурно място, започнал да излива по вълните на Свободна Европа таланта си в “задочни репортажи”, с които направо

бъркаше в мозъка на всемогъщия правешки селянин,

излагайки от първо лице единствено число унизителни подробности дори от личния живот на привилегированата партийна върхушка, яростта на диктатора не е имала граници. Марков засягаше лично “първия” и семейството му, безмилостно излагаше на показ, като пряк свидетел, най-мръсните ризи на режима и неговия недосегаем тартор. Тъй че, кой е имал интерес от смъртта на Джери Марков? Нали знаете как в подобни случаи постъпват абсолютните владетели – в избран момент и в избрано обкръжение просто огорчено въздъхват “няма ли кой да ме отърве от този предател”. Така вероятно е станало. Следва молба за братска подкрепа от съветското КГБ, което доставя “инструментите”, а нашето ДС се заема с височайшата “мокра”поръчка.

Според нашето право убийството се покрива с давност след 30 години. Тоест след 7 септември т.г. дори физическият убиец да бъде намерен и поръчителят зад него да бъде установен, не може да бъдат съдени. Лично аз съм дълбоко убеден, че у нас има живи хора, които знаят кой е убиецът на Марков. Знаят и как е организирано убийството. Но няма да го издадат, защото са до смърт верни на Партията (с главно “П”). Ако след изтичане на давността някой ги попита защо са мълчали толкова дълго, сигурно ще отговорят “защото не бива да петним имиджа на България”.

Нали разбирате колко идиотско е това оправдание!

Публикувано в Статии | 2 Коментари »

Не знаете какво е hate speech? Питайте медийния експерт

юни 17, 2008

Предупреждавам всеки наивник, който се е разтревожил от резултатите на социологическите проучвания за демографския ни срив, да си затваря устата. А ако пък отвътре му идва да напише нещо, първо да иде при ерудирания “медиен експерт” г-н Георги Лозанов, на чиито заключения разчита Комисията за защита от дискриминация, за да научи от него как да борави с алитерацията, антанаклазиса, антитезата, градацията, елипсата, замълчаването, зевгмата, инверсията, иронията, литотата, метафората, метонимията, оксиморона, парономазията, повторението, силепсиса, синекдохата, сравнението, хиазъма и хиперболата. Няма майтап. Съвсем съм сериозен. Въпреки дългите ми години журналистическа практика, въпреки хилядите изписани страници и изговорени минути пред радио и TV микрофони, с ръка на сърцето сега осъзнавам, че съм бил (и явно още съм) пълен профан във философията на езиковите изразни средства. А то не бивало така. Защото то било много сложна работа. Трябваше г-н Лозанов да се появи като вещо лице на Комисията за защита от дискриминация, та и на мен на тия години да ми просветне колко е сложна работата. Ония там, изброените по-горе 20 мистериозни думи, три четвърти от които и идея нямам какво значат, теорията наричала “фигури” и не бивало да се пише така през просото, поучава ме експертизата на г-н Лозанов. Трябвало да се съобразяваш с “фигурите”. Защото “свободата на словото” била именно това – хем да говориш и пишеш “свободно”, хем пък и да не засягаш както не трябва която и да е от “фигурите”. И доста други работи от сферата на теорията трябвало да се знаят, като например кои са четирите “нива на многопластовата публична реч”, кое е специфичното в “риторическите тропи”, какво значи “функционален дискурс”, “фундаментална рефлективност на езика” или “употреба на една дума в смисъл подобен и въпреки това различен от обикновения”. Но най-в ажното, което всеки кандидат за коментаторски изяви в печатните и електронни медии трябва, според експертизата на г-н Лозанов, наизуст да научи, тъй че и през нощта внезапно да го събудят, да може да го издекламира, е дефиницията на т.нар. слово на омразата. Тя, дефиницията, се съдържала в речник “Език на медийната регулация (123 термина), София, 2003 г.”, един от съставителите на който бил и самият г-н Лозанов. Тъй че сега внимавайте и като мен се учете. “Слово на омразата е враждебна реч (hate speech) с всички форми на изразяване – писмени, устни, визуални – които разпространяват, подбуждат, поощряват или оправдават расова ненавист, антисемитизъм или други форми на омраза, основана на нетолерантност към националност, етническа принадлежност, религия.Според експертизата на г-н Лозанов, възложена му от КЗД във връзка с моята статия “Събудете се! Изчезваме” в “Новинар” (Бр.2, от 3.1.2008) “Рискови от гледна точка на дискриминационния ефект са риторическото и прагматичното ниво на публичната реч, като на първото от тях тя може да попадне под санкцията на чл. 4, ал. 2 от ЗЗД – за пряка дискриминация, а на второто под санкцията на чл. 5 – за тормоз. Тъкмо такъв е случаят с коментара на Петко Бочаров, който като риторика и прагматика има белезите на враждебна реч.”Е, това е положението. Искате да се изкажете по установената стабилна тенденция към стопяване на българския етнос в държавата България, която наричаме наша? Недейте. Защото а сте се изпуснали да вложите в думите си нюанс на емоция, като безпокойство от социологически доказания факт, че раждаемостта сред ромите е няколко пъти по-голяма от тази сред българите, а са ви лепнали етикета “слово на омразата”. Ромски (вече няма да казвам цигански, защото очевидно тия, дето лепят етикетите смятат думата циганин за обидна. Хубаво, ще казвам роми, все тая) та ромски най-различни “центрове”, “партии”, “фондации” и какви ли не още неправителствени организации за “защита на човешките права” само това чакат. На часа някой ще се разкрещи, че призовавате към етническа нетолерантност, бързо-бързо ще изпрати “сигнал” на Комисията за защита от дискриминация, която пък, за да се подсигури с компетентно мнение, също без да се мае веднага ще възложи случая на учен експерт по работата на средствата за масова информация и конкретно що се отнася до подвижната (зависи накъде я бутнеш) граница между свободата на словото и “езика на омразата” (капацитет в проблематиката, от ранга на г-н Лозанов) и …и какво? Ще ти свият сърмите, ето какво, със законни средства. Ти ще се пържиш в тигана да обясняваш защо си уплашен, възмутен или разгневен, като предварително се съмняваш, че някой ще ти обърне внимание. Защото тоя, дето се е разкрещял ще си пише актив, комисията ще оправдае съществуването си, “медийният експерт” ще си получи хонорара. И ако има нещо, което да остане като поука от цялата дандания, то е, че в днешна България ”демокрацията” запушва устите не по-малко ефикасно, отколкото го правеше идеологическият отдел към ЦК на БКП.

Преди обаче да сложа на това писание точка и да кажа “майната му”, искам да кажа няколко думи за прословутото “слово на омразата”, което е нещо като универсално плашило в ръцете на пръкналите се у нас заедно с демокрацията “експерти” по всичко, що има отношение към средствата за масова информация. Г-н Лозанов е силно експониран техен представител. Най-често съм го слушал по различните телевизии, не винаги съм разбирал витиеватата му мисъл, но общо взето съм го приемал като щрих от обърканото ни настояще. Със своята “Експертиза” обаче сега го виждам в смущаваща за мен светлина. Ето защо:

Първо, защото си личи как поначало е решил, че текстът ми трябва да бъде квалифициран като “слово на омразата” и за целта не играе честно. Как? Представяйки се в позата на пазител на толерантността не се стеснява да разтяга като ластик великия принцип за свободата на словото. А то не е много трудно. Аз пък ще го разтегна в обратната посока и бих искал да знам означават ли неговите “фигури”, правила и дефиниции, че една отчайваща или възмутителна истина, трябва да бъде покривана под различни претексти, отнасящи се до начина, по който авторът се изразява? Стига, разбира се, да е спазено елементарното приличие. Щом има “слово на омразата”, има ли “слово на отчаянието”, или “слово на възмущението”, или “слово на гнева”?

Второ, защото знаейки, че КЗД очаква от него осъдително мнение, бодро замижава пред куп безобразия, вади и размахва универсалното плашило “слово на омразата”, захващайки се за “изказа”, вместо за проблема по същество. Или г-н Лозанов очаква, че може подсладено да се пише за неистовата раждаемост в ромските гета, където пияници правят по 7-8 деца, за да ги изхвърлят после на улицата, където момчета на по 15-16 години правят бебета на момичета на 12 години, а самите ромски старейшини и първенци не си мръдват пръста. Как да си сдържаш гнева от абдикацията на държавата от основния й дълг да пази правовия ред, като органи на правоохранителните институции биват нападани с метални тръби и брадви и пращани в болница? Как да не съжалиш беззащитните селяни, чиито хамбари, обори, кочини и курници, овощни и зеленчукови градини, лозя и бостани биват ограбвани от ромски банди с каруци? Кой трябва да защити тези хорица? Ами какво е по градовете? Думата “племе” била част от “словото на омразата”. А не е ли “фигура” от арсенала на г-н Лозанов?

Трето, защото той елегантно премълчава факта, че текстът ми може да е на места възмутен или гневен, но не призовава към дискриминация на ромите, като такива. Може да призовава към решителен отпор на престъпността, да, към мерки за ограмотяването им и да раждат толкова деца, колкото могат да гледат, в края на краищата държавата има право на принуда и точно това са законите. Аз искам всички да са равни пред закона, и законната принуда да важи за всички. Искам всички граждани да се респектират от държавата. Ромите трябва да се сдобият с чувство за национална принадлежност, защото са тук и тук ще бъдат и в бъдеще. Еволюцията им обаче може да се осъществи само чрез ограмотяване, нищо друго. В текста си аз предлагам държавата да се събуди от дрямката, в която се е отнесла и да види ясно какво означава за българската нация след 25 години ромите и българите да се изравнят по численост – а то значи, че от един момент нататък ромите ще станат мнозинство и то мнозинство, което се увеличава спрямо българското малцинство с пъти, а не с проценти. Затова предлагам държавна агенция или дори министерство, което да има за главна задача ограмотяването на ромските деца. Тези, които се раждат сега и които след 25 години ще бъдат вече в зряла възраст. За каква расова нетолерантност и език на омразата ме обвинява “медийният експерт” г-н Лозанов!!!

Напишете какво мислите по тази тема, уважаеми читатели на моя блог. Трябва ли тя да бъде тема на актуален обществен дебат или не? С перо ли трябва да гладим шокиращите факти или сме длъжни да казваме истината? “Език на омразата”? Глупости! Клише от бездушен бюрократичен жаргон, размахано от уж “специалист”, който доколкото знам е и преподавател на студентите по журналистика. Какво им преподава не ми е известно, но то си е негова работа. А между другото – сам той ли си е превел от български това hate speech или го е чул някъде на английски и го прилага в случая, не е ясно. Но speech значи реч. И тук не става дума за произнесена реч, а за използван език (language), нали? Та пишете, кажете си какво мислите, колкото повече мнения, толкова по-добре.

Публикувано в Статии | 6 Коментари »

Криза ли? Световна не, но наша си - зависи

април 29, 2008

Гражданското общество вече отказва да се примирява с “мутризацията” на България и властта няма избор

Казват, че над развития свят на капитализма вече надвиснала нова икономическа и финансова криза, подобна по мащаб и сила на кризата от края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век. Наистина ли може такава катастрофа да ни сполети и в днешно време? Не, условия за нещо подобно сега няма. Днес светът е толкова различен от онова, което беше в периода между края на Първата и началото на Втората световна война, толкова здраво е взаимообвързан и взаимозависим, такива механизми е изградил, които

като амортисьори да поемат трусовете на растежа

че историята няма как да се повтори. Тъй че спокойно! Амортисьорите работят. Това обаче не означава, че жестоките изпитания, които цивилизованият свят изживя не само в началото, ами и изобщо през ужасния 20-и век, не бива да ни служат за поука. Голямата криза? Великата депресия? Как започна всичко?

Годината е 1928 г. В САЩ президентските избори са спечелени от Хърбърт Кларк Хувър, син на семейство квакери от щата Айова. Но за американците това е ерата на джаза и годината изглежда добра. Продажбите на автомобили и потребителски стоки водят до бурно развитие на технологиите и изобщо на производството. Заплатите растат, контрабандистите на алкохол живеят в разкош. На Уолстрийт борсовите цени спекулативно се надуват. И никой не забелязва как бурята набира мощ. Осемнадесет месеца спекулативният пазар е неудържим. Основни индустриални стоки поскъпват с дни. Все повече спекуланти навлизат на пазара, търсейки бързи печалби. Разпродават се огромно количество акции, огромни инвестиции са изтеглени от по-малко печелившите стопански сектори, за да бъдат хвърлени на борсата. Европейските капитали наводняват САЩ и банките дават кредит от цели 7 милиарда долара на брокерите, за да търгуват с акции на Нюйоркската борса. Въпреки отказа на правителството да отпуска заеми на банките, които се занимават с финансови спекулации, цените продължават да ескалират, достигайки максимума на 7 септември 1929 г., когато са купени 8 милиона акции.

И настъпва обратът

Временни колебания на цените, после невъзможност да бъде овладян процесът. На 24 октомври ударът се стоварва с невиждана сила – цените падат главоломно, средно с 18 пункта на ден. Настъпва паника. Телетипите не смогват да отразяват продажбите, инвеститорите са се хвърлили да продават, преди цените да са паднали още повече. Само на 12 октомври са записани 12 милиона транзакции. Консорциумът на банките се опитва да спре срива, но успява само временно. Цените п родължават да падат, докато на 29 октомври стигат до безпрецедентните 49 пункта. Хиляди американци с очите си виждат как спестяванията на целия им живот се стопяват и изчезват.

Така настъпва периодът на Великата депресия. Глад и бедност от двете страни на Атлантика. В края на 1930 г. в САЩ безработните са 4,5 милиона, а към 1932 г. са вече 8,3 милиона. Във Великобритания стигат 3 милиона. Месец след месец дълги опашки се вият пред бюрата на трудовите борси. В английските градове безработните демонстрират из улиците с плакати “Поход на гладните”.

Възстановяването е бавно и мъчително

В САЩ дошлият на мястото на Хувър президент Франклин Делано Рузвелт (от Демократическата партия) стартира свой план, наречен New Deal (“Нов курс”). Европа обаче истински ври и кипи и сякаш никой не обръща внимание на икономиката. Всъщност ври и кипи и Далечният изток, където милитаристична Япония е нахлула в Китай. Годините, които остават до избухването на Втората световна война, са наситени с дипломатически и политически динамизъм, гарниран с нацистки демонстрации на военна сила. Това са годините на възхода на фашизма на Мусолини в Италия и на националсоциализма на Адолф Хитлер в Германия. През този период в СССР Сталин заздравява диктатурата си с терор и чистки в собствената си партия и във въоръжените сили, а в Испания след кръвопролитна гражданска война се установява диктатурата на Франко. На 12 март 1938 г. войските на Третия райх нахлуват в Австрия и “аншлусът” с Германия е обявен. В Лондон и Париж преглъщат болезнено събитието, но все още и там се залъгват с илюзията, че могат да спрат Хитлер с компромиси. На 29 октомври лидерите на Великобритания, Франция, Италия и Германия (Невил Чембърлейн, Едуар Даладие, Бенито Мусолини и Адолф Хитлер) се срещат в Мюнхен, за да обсъдят новите претенции на Германия към Судетската област в Чехословакия. След продължителни разговори

Хитлер получава, каквото иска

На слизане от самолета на летището в Лондон премиерът Чембърлейн е посрещнат от целия кабинет и ликуващо стълпотворение от граждани, пред които той възторжено развява лист хартия, заявявайки, че “това ще гарантира мира на нашето време”. Фраза, по-късно получила неувяхваща слава като най-невероятната самозаблуда в историята на човечеството. Разбира се, още на следващия ден след Мюнхен диктаторът поисква и полския град Гданск (Данциг). И тук идва изненадата на века – на 23 август 1939 г. външните министри на СССР и Германия Молотов и Фон Рибентроп подписват договор за ненападение. Което на практика означава, че вратата пред Втората световна война е вече отворена. На 1 септември с.г. немските танкове нахлуват от запад в Полща, на 3 септември Великобритания и Франция обявяват война на Германия, а на 17 септември съветски войски нахлуват в Полша от изток. Полша е срязана на две, окупирана и изчезва от географската карта на Европа.

Е, във всичко, казано дотук, може ли някой да открие сходство с обстановката в света днес? Видни икономисти предупреждават, че ръстът на цените на хранителните продукти заплашва с глад стотици милиони от развиващите се страни и може би имат право. Икономисти твърдят също, че развитието на Китай щяло постепенно, но трайно да опровергае поговорката, че

“когато Америка кихне, световната икономика хваща хрема”

Може би и те са прави. В момента обаче и в предвидимото бъдеще статуквото ще се запази. А то е, че от брутния вътрешен продукт (БВП) в целия свят 28% се падат на САЩ. Китай има 5%, а цяла Азия има 24%. Следвоенната американска икономика минава през цикли на възход и рецесия, но като краен резултат върви нагоре, защото там, а и в целия капиталистически свят поуката от Великата депресия е добре разбрана. Днес има Международен валутен фонд, има Световна банка, има още куп международни формации, чиято съгласувана дейност е изпробвана. Икономическите последици от световната война са преодолени още много отдавна, не е както в 1929-1932 г. А що се отнася до политико-стратегическите аспекти на днешното време, разликата в сравнение с оня период е от небето до земята. Мисля, че точно тази разлика няма нужда от обяснение.

Но нека сме наясно за едно. Именно, че в икономическото развитие на бившите комунистически държави кризите са напълно възможни. Това ние го знаем още от 1996-1997,

когато доларът беше стигнал 3000 лева

Можем ли да избегнем повторението? Разбира се, и последните събития с оставката на вътрешния министър сочат единствено правилния път – можем, но трябва да сложим край на “мутризацията” на България. Тоест организираната престъпност да не е по-висока от тревата. Задачата е напълно постижима и има само едно условие: да е налице политическа воля у този, който е в състояние да го направи. Страната ни е една шепа територия, населението ни е къде-къде по-малко от това на Ню Йорк, държавата разполага с такива инструменти и лостове, че ако поиска, може да смачка всякакви мафии и “силови групировки” само за седмица. Това, че след 10 ноември 1989 г. престъпността на “добре облечените бизнесмени” влиза в обувките на покровителствания от комунистическата власт двупосочен контрабанден трафик на оръжия в посока изток и на наркотици в посока запад, е вече всекиму известно. Както е известно и че от зората на демокрацията до ден днешен властта, независимо от политическия й цвят, винаги е държала защитен чадър над т. нар. сива икономика, защото се е обогатявала от нея. Както партийно, тъй и персонално. Тъй че тайни за българския народ в това отношение вече няма. Доказаха го и оставките на двамата Руменовци - гражданското общество вече предявява претенции за правата си. А това е повод да се почерпим, нали?

Публикувано в Uncategorized | 2 Коментари »